Поседнах на първото стъпало, от любимата ми стълба в дворчето на мама, слях се с привидно тихия следобед и наблюдавах оживлението покрай мен. Щурците стържат със своя равен тон, създавайки нежен монотон. Мравките търчат презглава, да отнесат, на мама, всички семена, червеите по плочника са изпълзели, а котката ги дебне настървено. Черешите, плод са вързали, чакам да се облекат в червено, раздухани от лек ветрец, шептят нещо на лозите. Те едва наели, показали са първи листи, но пчелите вече ги ухажват, за есенни спогодби ги пригаждат. Гугутките влюбено си гукат, кълвачът почуква работливо по дървото, кукувица над главата ми закука, знаех си, че няма да е скука. Гущер мина през крака ми, жаба недоволно се разкряка, разлая кучето комшийско, и бебе някъде проплака... Лежерен усет за покой, унесен във следобедната дрямка, тук открих друг развой и се чувствам някак приобщена!      

самороден талант
усмивки и хубава вечер, от мен /Юлия

„кукувица над главата ми закука,
знаех си, че няма да е скука “

Благодаря, Юле, ако съм те усмихнала, много ще се радвам! Всичко най- свежо ти желая, приятелко!