Отново
 първо беше пролет, 
после зима… 
започнах да привиквам
към това. 
Зимата-изчакана, 
до силно-забележимо
присъствие, 
възпита в мен
 фебрилен афинитет 
към снега. 
Ето го, 
застила 
щастливо пухкав вид, 
върху забравили 
как ледено докосва, 
сънливи клонки.   
Чертае
всеобхващащо 
по хоризонта 
скрежно бял проект
с тенденция
да зашеметява 
и предизвиква  
снежното ми настроение 
на същите 
щастливо пухкави  
трептения. 
И самото щастие
 изглежда така- крехко, 
едва забележимо. 
 Вали наоколо
 в някои малки неща, 
често, 
оставайки незабелязано.