УДАР   Мразя очите, нарочно не виждаха! Мразя ръцете! Не чувстваха! Устните мразя, защото мълчаха, преглъщаха думите, предчувствайки сблъсъка! Съучастници неми, бездушни свидетели, виновници главни за удар.  Унищожителен! Нокти орлови, ги нека задират! В болки нестихващи,  безсънно въртене, връщат картината, хиляди пъти. Повтарят, повтарят, повтарят..., случките, без оправдания. Поглъщайки жлъчката от виновни мълчания, стенат безпомощно, вече безмислено... Разпад и разруха, брони олющени, вини недоказани, но не и отказани... Задъхват до лудост, гнездят отчаяние, вратите белязани, без вход, само изход, не стигат до никъде... Задържат ме в нищото, ни вътре, ни вън... И, мразя очите, ръцете, и устните мразя!...      

Ако е удобно да изкажа мнение :))
Ами не одобрявам автоагресията и самоосамообвиненията
във всичките им форми. :))))
Стихът както винаги е много силен и въздействащ.
Поздрави. :)