Отмина миг от безкрайността, а ние го наричаме година,  малките ни планчета увиснаха между това,  какво желаем, и какво се случва.   Случайността не спира да се подиграва, но внушаваме, че ръководим хода си сами, изгубени в огромните житейски лабиринти, ослепяваме за важните борби.   Втренчени в голямата си сянка, очакваме светът да ни благодари, а той, дори не може да ни вижда, защото гледа, не през нашите очи.   Трепетите на сърцето, болките в душата, са парченца само от едно телце, то следващите мигове очаква, с надеждата, че ще расте.   Въпреки ирониите на съдбата, вярваш ли, че ще е хубаво, ще бъде, искаш ли да стане по- красиво, става, и щастието те докосва, когато ти му позволиш!