намерих се високо в планината,
от върлуващата прелест обладана,
кога баира изкачих, не помня.
Очите изнасилени от хубост,
ококорени не сварваха да мигнат,
съзнанието в шок от много гледки,
не смогваше всичко да асимилира.

Изморена от преливащото изобилство,
се спрях, за малко да почина.
Поседнах на затоплен слънчев камък,
сколасах за секунди очите да затворя.
Мечтаех си да мога, да направя снимка,
на която да се вижда всичко-
как нежно вятъра, тревата гали,
а тя тихо приказка му шепне.
Как надпяват се птиците с щурците,
и поток препълнен в далечината, как дърдори.

Отворих си очите, и какво да видя!?
На таз скала високо в планината
поникнало бе цвете, сам, самичко,
във малък отвор беше се родило.
Добра случайност, или лош късмет?
Така спокойно си стоеше, 
привикнало си, явно със съдбата,
в цвета си беше приютило буболечка.
Край тях се бе поспряло пухче от глухарче,
и тези трите дребосъка си правеха раздумка сладка по вечеря.

Кой ли Господ там ме прати,
да срещна тая миличка картинка,
дълбоко във архива я прибирам,
и когато съм сама ще я разгръщам.