Прочетен: 2702 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2020 19:27
Някога отпратих спомените. Едните –
волни птици, отлетяха към друго небе.
Останалите – кротки мравчици, бавно поеха
по лабиринтите към долната земя.
.През годините, от време на време,
тайно надничах през пукнатините на миналото.
Там като съмне, ясно се виждат драскотините,
грапавините и петънцата по набръчкания релеф.
Там е моят стар свят.
Там цветовете не са само познатите изгреви и залези,
а над всяка наша среща – и звезди, и луни, и Млечни пътища.
Снегът там е любовен, листопадът – и ореол за сезона.
Дори двамата в синята къща на дъждовете
сънувахме едно и също.
Но внезапно повярвах, че без спомените
ще съм абсолютно свободна, че тъгата ще намери чужд дом
и сегашно време ще е моето време.
Отдавна сводът е пуст – без гънка от птица.
Пейзажите са непроменени,
а цветовете вяло си стоят по местата.
Затова реших да чакам спомените.
Тази сутрин усетих ветрец, който повдигна пердетата.
Сигурно идат.
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
КОГАТО НЕ ДОСТИГАХА ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ АНТЕН...