Докато черешите

 надскачат прага на болката

 от следснежно аномална

 уязвимост, 

люляците подават заявка

 за ароматно лилаво

 удивление. 

Ягодите,

 които изядохме

 не познават слънцето и земята,

 и боленето от сняг. 

Кисели са, 

колкото настроенията на берачите. 

Стресирани

 от непарниковите желания 

за сладост, 

безпочвено

вливат изкуствената си красота

 на заместители,

 между очакванията

 за реалност, 

 изгубена в нетърпението 

и опитите за безкрайност. 

Търпеливо чакам люляците и черешите. 

Няма да ги предам

 с нетърпеливо харесване. 

Спасявам ги е от съдба 

на парнико-ягодова 

изкуственост. 

Истинските плодовинки и мирисности които помним, трябва да търсим по свой си пътечки сред оцелялата природа... :-)
Там ще се наведем ниско да си откъснем вкусни горски ягодки, или ще се качим високо на дървото за черни череши..., А мириса на люляк пак ще ходи по петите ни :-)))
Тъй че, всеки който знае такива пътечки да ги споделя! Но без да казва на... няма да казвам, че ша доде... :-))))
Много уханни пролетни пътечки да намериш, и с усмивка да бродиш Мисси!
Лекс

но ягодите са ми слабост и понякога ги търся не там, където трябва :))))
Весели козуначно-ароматни празници, Лекси!