как мастилото ѝ се стича между
нас и ни превръща в сенки.

Обзема ме безпаметен разпад

от спускане по сънни водопади

и пробиви оскъдна светлина,

на плаха сънищна заблуда.

Обичам ти да си в нощта,

в покоя на стаена тишина,

да следиш, как съзнанието

ми се изпарява. С очакване

да се зърнеш там, за да

откриваш, че други няма.

Обичам в сънната мъгла

да усетя целувката ти,

като точка, и вече мога

да се понеса, без да искам,

(до следващата)

отново да се будя.