отгоре се шири небето,
внушаваш респект, така убедително,
в спокойствие всичко обвито.

Седя и те зяпам, а вече смрачава се,
щурците ми казват "прибирай се",
две- три светулки ми дърпат ръката,
а аз онемяла не мърдам.

Слънцето вече е зад хоризонта,
луната ме гледа със укор,
пътя назад е време да хващам,
звезда даже в мен се е взряла.

Сливам се със сенките на тъмни пътеки,
отстъпвам без капка желание,
с тъпата болка на леко убождане,
идваща с всяка раздяла.