Когато времето наля
водата между континентите,
дойде човекът.
Човекът одра жив кон
и свари кожата му за юзда.
Юздата огнедиша
и разомагьоса света.
Светът е забравимо
изградена дума.
Думата рисковано
коленичи на върховете.
Върховете трудно
надживяват себе си.
Себе си е преувеличение
и полъх от мъртвите.
Мъртвите са депресията
в частната религия.
Религията е майсторски
изработена светлина.
Светлината е най-старият
вид болка.
Болката е етичната
космическа система.
Системата остави млад
демократичния Исус.
Исус смайва
злините в огъня.
Огънят преразказва
бялата, черната и жълтата глина.
Глината има едно щастие
и сто думи за него.
Него обвиняват
за болестите и целувките.
Целувките са смайващи
съвпадения.
Съвпаденията са следващият
дошъл човек.
Човекът е бог в затруднение.
(Коефициентът на човека в зората му е бил по-голям от днешния.)
Откъс „Понеделник” от поетичен цикъл „Евангелие на Кева” из книгата „Не пишете повече, аз написах всичко”на К. Апостолова, изд. „Проф. П. Венедиков”, София, 2014
Изтрит коментар от един путиноид с педер...
МИКРОФОНЪТ Е ВАШ СЛЕД ВЕЧЕРЯ