Прочетен: 2288 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 21.10.2018 05:07
VIІ-ма част Бурята /последна/
Към шест часа сутринта, Бранън се събуди със силно сърцебиене и мускулна слабост... Опита се да отпъди паниката и започна да диша бавно, както му бе препоръчал лекарят. След минути събра сили да се изправи и стигна до рафта с лекарствата. Пи успокоително, после усети, че е гладен и безшумно, за да не събуди жена си, се затътри към кухнята. Чувстваше краката си доста несигурни, ала успя да се добере и да си налее с треперещи пръсти чаша портокалов сок, което леко го "съживи"... Предната вечер не бе се и докоснал до храната... След първоначалната еуфория при информацията, че синът му може и да е жив, бе дошла тревожната мисъл, че може и... да не е...Тогава щеше да се наложи за втори път да изживее смъртта му. Но той не се интересуваше от своя живот... Главното беше да разбере истината за Дилън... Продължи да диша тежко, на интервали и тялото му постепенно се върна към нормалния си начин на функциониране. Треморът изчезна, пулсът се успокои, вече можеше да ходи нормално.
- Добре ли сте, сър? – поинтересува се Себастиян, влизайки в кухнята и забелязвайки бледото му лице.
- Да – той се насили да се усмихне. – Инфарктът се отлага поне с един ден.
"Ако Дилън все пак е жив – помисли си – няма да се дам, докато не го видя отново"... Поръча си лека закуска и излезе навън, да подиша чист въздух.
Слънцето изгряваше и откъм облаците се процеждаше розова светлина, ранни птици вече огласяха простора с веселите си трели, а от насажденията в градината се носеше упойваща миризма, но той някак не можеше да се наслади на това "събуждане" на природата.
- Станал си рано – съпругата му го посрещна в градината. – Всичко наред ли е?
- Да – рече той. – Просто напоследък не спя много спокойно.
- Какво ти каза кардиологът? – поинтересува се загрижено Карън.
- Сърцето ми е здраво, но на моята възраст трябвало да избягвам напрежението, а от известно време това последното не ми се отдава много добре – той пак се усмихна уморено.
Тя нежно докосна ръката му и го целуна по челото.
- Всичко ще бъде наред – обеща му шепнешком, но устните й несигурно потрепериха, когато си спомни за тайнственото писмо... – Да влезем вътре – предложи след малко,– струва ми се, че ще вали.
Наистина по небето се бяха събрали обезпокоителни облаци.
Няколко часа по-късно, в големия салон на Ларсън, ухаещ на екзотични цветя от наредените по перваза саксии, се бяха събрали мистър Уенъм, Бранън, Карън, Елен, полицаят и Радклив-старши. Камината весело тлееше, обядът бе сервиран, а навън вилнееше истинска буря – клоните се извиваха под напора на вятъра, от небето се изсипваше порой, облаците така застрашително бяха надвиснали над земята, че градината почти не се виждаше, само бледи сенки, силуети на храсти и дървета, подобни на призраци...
Бранън замислено гледаше мрачния пейзаж – напомняше му картина на Дилън. Онези картини, които той, неговият баща, така и не бе могъл да разбере. А сега би дал целия си живот за един миг, в който да го види отново приведен над любимия си статив, да рисува зловещите си сюжети...
- От лабораторията установиха, че „кръвта” всъщност е боя от някакво местно дърво, която имитирала зловещата течност – каза ченгето.
Елен се усмихна едва доловимо. Поне едно нещо в тази история не бе толкова ужасно, колкото на пръв поглед изглеждаше... Още по-загадъчно стана, когато двамата детективи въведоха с победоносни лица призракът на „загиналият в нелепата катастрофа с откършената мантинела” /както писаха вестниците/.
Разбира се, това не бе призрак, а Дилън от кръв и плът, само поотслабнал и блед, лицето му изглеждаше изпито и леко брадясало, което му придаваше още по-трагичен вид, в съчетание с тъгата в сините му очи. Облеклото му никак не подхождаше за ролята на богат наследник – с протрити джинси, карирана риза и някаква имитация на кожени обувки, ала това не го правеше по-малко красив...
Като го видя, Елен едва не припадна, Бранън извика радостно и се хвърли да го целува /което вероятно не бе правил, откакто синът му е бил бебе/, а полицаят решително заяви:
- Съжалявам, господин Ларсън, разбирам вълнението Ви, но аз веднага трябва да арестувам този човек.
- Момент, момент – намеси се Хъдзън. – Нека първо да изясним някои неща. И, трябва да признаеш, че това с кървавите надписи – обърна се към младежа с неприкрита симпатия – беше доста мелодраматично, детинско и… глупаво.
- Какви кървави надписи? – изненада се искрено събеседникът му. – Не знам нищо за тях.
- А-а, значи тогава е бил "притялечето" ти, Боундър, ясно, ясно – усмихна се другият. – Той, между другото, сподели ли ти, че е целунал насила Нери и защо?
- Да – тихо и леко виновно отвърна младежът.
- Голям глупак си, момче, тя още не те е забравила.
Останалите присъстващи наблюдаваха този разговор с неприкрито недоумение.
- Между другото, това е било грешка. Докато се заплесваше по момичето в някаква романтична и тайна за родителите си връзка /само така си си мислел, де/, ти не се занимаваше много с тази история. Но после, припомняйки си думите на прислужницата, че счетоводителят е заплашвал с Бунайп двама пострадали при "злополуки", реши да се направиш на... детектив. Още повече, искаше да разобличиш омразния за теб Бондър, който уж ти откраднал любимата, нали?
Младежът го загледа учудено, невярвайки, че един съвършено непознат може да разгадае всичко това. После като в просъница кимна.
- Простете, мистър Радклив, но се налага – опита да поясни Хъдзън. – Преди много години, Вие сте участвали в обир, заедно с човек с татуировка и белег, излежали сте законното си наказание и вече сте чист пред правосъдието...
Мъжът пребледня, ала не го прекъсна.
- Аз не съм тук да Ви обвинявам, а да изясня какво точно се е случило със сина на моя клиент – продължи добронамерено детективът. – И така, Дилън по някакъв начин се е добрал до това. Но не бяхте съвсем искрен с мен, мистър Радклив, както вероятно и с него. Думите "за да стане почтена жена" Ви издадоха... Вие нямаше как да знаете това, ако отново не сте я видял... и вероятно не в ролята на прислужница. Когато разказахте на Дилън "трогателната" си история, той само Ви е попитал дали жената, забъркала Ви в това, случайно не се е казвала Беатрис?
- Да, така беше – смаяно го загледа съседът. – Но, как...?
- Момчето е чуло за предсмъртните думи на Лаура... А той е интелигентен, понавързал е туй-онуй.. Кой друг би могъл да се страхува от едно невинно младо слугинче? Кой би могъл да иска смъртта му, ако не... Бившата мадам Беатрис, вече щастливо омъжена и приела името... Карън Ларсън, опасяваща се, че девойчето я е разпознало и без да иска може да я издаде?
- Какво? – разнесе се някакъв неясен шепот.
Радклив се олюля, уморено се строполи на стола и потърка челото си. Карън впи убийствено поглед в него, после властно му заяви:
- Кажете на този човек, че е луд и че никога преди да дойдете в Австралия, не сме се виждали! Бранън, наел си тук някакъв шарлатанин и фантазьор!
Изведнъж бившият затворник се изправи решително срещу нея и с треперещ от болка и гняв глас заговори:
- Простих ти измяната, Беатрис, бях готов да погреба миналото и да забравя за него, както те уверих, а и нямаше как да издам теб, без да дискредитирам сам себе си, ти го знаеше. Но ако имаш нещо общо със смъртта на това нещастно дете, кълна се, ще си платиш!
В салона сякаш бе ударила мълния – всички мълчаха. Няколко минути никой не смееше дори да помръдне... Освен Дилън, който леко трепереше и баща му, галещ инстинктивно косите му, в опит да го успокои. За него в този момент, съдбата на сина му бе сто пъти по-важна от тази, която грозеше втората му съпруга. Лек спомен за красивото младо момиче се мярна в ума му и той изпита същата ненавист към Карън, каквато бе изразил преди малко съседът му.
- Като прибавим и историята за човека с татуировката и белега – наруши мълчанието пак детективът, – нападнат случайно от крокодили, и обезобразен така, че никой да не успее да го разпознае по отличителните му белези... Нещата стават малко съмнителни, не мислите ли?... Но това били само догадки за Дилън, той нямал доказателства, можел да се уповава само на думите на една бивша прислужница, която дори не знаел къде да намери и показанията на мистър Радклив, който пък го помолил да си мълчи, а и... Ако съмненията му се окажели верни, това щяло да съсипе баща му... Освен това, едва ли полицията би взела под внимание едни толкова смътни подозрения, без явни улики...
- Трябваше да ми споделиш, Дил – съседът с мъка сдържаше сълзите си.
- И той се "побъркал" – продължи Хъдзън, – както ми обясни мисис Елен, отделил се от всички, нямал доверие в никого, не желаел дори да се храни в именито... Дали от непоносимост към мащехата си, дали от страх, че някой ще го отрови?... А може би и от двете... Тя, като добър психолог, започнала да се догатва за неговите разкрития – вероятно е бил най-резервиран именно към нея... Тогава организирала това напълно безсмислено на пръв поглед покушение над мистър Бранън. Не е имало за цел да го убие наистина, искала е само да бъдат взети пръстови отпечатъци на всички заподозрени... Обаче това провокирало още повече ужаса на Дилън – сега, освен тайни, заровени в миналото, усетил и реална настояща заплаха за своя баща... Вероятно между него и Карън /Беатрис/ се е разразил явен вече конфликт, за който никой от имението не знае. И всеки от опонентите в него, "разкрил своите карти"... Тези на младежа обаче били доста слаби... А тя, от своя страна, му е дала да разбере, че след като полицията разполага с негови пръстови отпечатъци, тя може да подхвърли някои улики срещу него – окървавен нож, кост от ръка, разни други такива... А и Дилън бил сам срещу двама... Ако сте следили внимателно мисълта ми, трябва да сте забелязали, че някой друг е заплашвал Лаура и татуирания с Бинойп?
Няма съмнение, че всички вече следяха много внимателно мисълта му.
- Боундър ти е бил съучастник? – промълви задавено Бранън, обръщайки се към жена си.
- Не, сър, той е бил неин син – обади се детективът. – Донякъде е бил принуден да се съобразява с нея. Донякъде се е опитал да предотврати злодеянията й... Заплахите му към Лаура и човекът с белега са целели единствено да ги сплашат... Но, разбира се и той има вина за това, че си е мълчал и я е прикривал. Бил е привързан към Вас, страхувал се е да не загуби благоразположението на своя така щедър работодател /убеден бил, че то се дължи само на майка му/... Вие организирахте онази сценка с прелитащата кола и гордата роля на наследника си в спасяването на благодетеля му, нали, мисис Карън?... Това не е по силите на малко момченце, колкото и хитро да е било...
- Същата вина нося и аз – промълви едва чуто Дилън. – Тя ме заплаши със затвор, позор, омразата на баща ми, когато ме тикнат на топло...
- Да, както казах, тя е добър психолог, овладяла е до съвършенство изкуството на манипулацията.
- И колкото и да е малодушно, аз реших да... мълча... Мъртвите не можеха да се върнат – брадичката на младежът трепереше, ала той бе решил да говори. – Можех само да се погрижа за живите... Даже за този нещастник, Боундър, когото в един момент искрено съжалих... Тя не заплашваше друг в имението, освен татко и мен /само ние можехме да й попречим, да придобие законно земята/... Дори синът й се опасяваше от нея, обаче искаше да ми помогне да предпазя баща си, когото искрено и силно обичаше... Даде ми маскировката си, за да открадна документите, понеже сам той не смееше.
- Какво?
Тъжно, с вид на обречен, Дилън извади от чантата си куп нотариални актове и други документи, удостоверяващи собствеността на Ларсон върху владенията им.
- Но, защо, как... – обърка се отново родителят му.
- Без документите, тя не би имала полза от Вашата смърт, сър – досети се Хъдзън. – Само това са могли да измислят тези двама хлапаци. Дилън е прилъгал Карън да дойде в гората с тях, когато уж спала при своя приятелка. После той стрелял по предното й стъкло /без опасност да я нарани истински/ и с пистолет в ръка я принудил да му ги даде, а тя през цялото време си мислела, че това е синът й. Междувременно, последният се "покрил", а пък нашият човек – потупа русокосото момче по гърба – вече бил планирал своето "избавление", с летяща към бездна надолу кола, вътре труп, предварително откраднат от Лудия Сам, срещу определено заплащане, предполагам.
- Това е престъпление – някак вяло заяви полицаят.
- Не, ние дотук изобщо не говорихме за никакви престъпления – с горчива ирония го контрира детективът, а онзи млъкна.
- В това писмо, което изпрати на мащехата си /дето уж случайно попаднало в нея/, вероятно не е имало никакви заплахи, нали? Освен, че при евентуален "инцидент" с мистър Бранън, документите ще изчезнат.
- Да, писах й, че доброволно се отказвам от своя дял, в полза на нея, ако остави баща ми спокойно и щастливо да изживее старините си.
- Щастливо! – пламна Бранън изведнъж. – Щастливо, викаш а? Със спомена за "мъртвия" син, "предателя" счетоводител, на когото дадох толкова много и една усойница, вместо жена! Е на това му викам аз щастие... – гледаше наследника си с някаква смесица от гняв, съчувствие и... обич.
- Ами, мислех, че...
- Мислел бил, той можел да мисли! Представяте ли си, мистър Радклив? – обърна се отчаяно към съседа си, който в този момент бе в състояние да схване единствено собствената си вина в този случай.
- Как можах, как допуснах да ме убеди, че се е променила – промълви той.
- Тази жена е манипулирала Боундър, Дилън, дори по някакъв начин е успяла да убеди съучастникът Ви от обира на среща в гората... и по някакъв начин да го убие... Това е човекът, заклел се на всяка цена да й отмъсти – опита да го успокои детективът. – Не бъдете толкова строг към себе си.
- Но, но – заговори внезапно Елен – тя беше с мен, когато загубих брошката си край езерото... После ножът удобно се появи, точно там... Каза ми, че е време да подредим гардероба му в деня, в който намериха и костта... А колата й, колата й... Тя ме накара да я закарам на автомонтьор, молейки ме да го пазя в тайна... Твърдеше, че била надупчена от бракониери...
- Да, имах такива предположения – сподели Хънт.
- Малка змия! – изсъска Карън към нея.
- Съжалявам, но... така беше – тихо и замислено додаде снаха й.
- Мило дете, защо не каза даже на мен? – обърна се Уенъм към нея. – Та нима ми нямаш доверие?
- Ето на, още един /една/, попаднал под влиянието на Бунайп, пардон Карън, или предпочитате Беатрис? – тъжно обяви Хъдзън.
- Съжалявам... Ако Дил бе споделил нещо – промънка доскорошната "вдовица".
- Щеше да ме обявиш за луд, нали? – изнерви се съпругът й.
- Деца, не се карайте сега, моля Ви? – усмихна се някак примирително Джерами. – Всичко свърши... а-а... За някои... Горе-долу... добре...
- Може би е редно, след толкова много разкрития – внезапно заяви дъщеря му – да ти споделя, че бракът ни с Дил беше фиктивен, за Ваше удоволствие /твое и на баща му/.
- Не говориш сериозно, разстроена си...
- Но аз никога – продължи Елен, без да му обръща внимание – не бих действала срещу него... та той ми беше... приятел.
- Така е, Елен, приятели бяхме – съгласи се съпругът й. – Не исках да ти навредя по никакъв начин, съжалявам за сцената... В писмото й писах, че и с теб не бива да се случват никакви "инциденти" /за всеки случай/...
- Ти всъщност, изобщо не беше пиян, нали? – погледна го Хъдзън. – Преценявал си трезво всяко свое действие, а си се стремял да се покажеш "в несвяст", за да е по-убедителна "катастрофата"?
- Да, така беше... Смес от няколко безалкохолни... Никой не пиеше от "уискито".
- Ясно ми бе още от самото начало. Между другото, в театъра в Сидни, в момента търсят актьори – допълни той шеговито. – В краен случай, можеш да дойдеш при мен на половин хонорар. Доколкото разбрах, във Франция ти се е наложило да живееш в предградията, делейки малък апартамент с Гау-Гау и Лудия Сам, и си се препитавал като журналист в списанието на твоя приятел Ларуж.
Баща му се хвана за главата.
- Гау-Гау няма нищо общо и никога няма да ви кажа къде е Лудия Сам – решително каза младежът. – Само аз ще отговарям пред закона за това, което извърших.
- Извършихте – поправи го другият. – Абе, ти сам не би могъл да блъснеш колата така, че да строши мантинелата.
- Ами, първо я форсирах...
- И после тримата я засилихте, схващам. А защо разбихте "квартирата" на Сам, толкова ли те беше страх да не го проследи Карън?
- Когато й пратех писмото и разбере, че съм жив, нищо чудно...
- Всъщност, аз се опитах да го проследя – призна Уенъм, без да го питат – Като дочух, че зет ми се е срещал с толкова съмнителен тип и като се има предвид поведението му напоследък... Искаше ми се да знам какво е ставало с него...
- Предполагам решихте, че е наследствено заболяване – тъжно предположи Дилън. – Не Ви обвинявам...
- Нищо не съм решил, само се чудех...
- Между другото, проверих – вметна Хъдзън, – симптомите на Мегън, първата съпруга на Бранън, е можело да бъдат предизвикани чрез някои по-специални медикаменти, сложени незабелязано в ястието или напитката...
- Какво? – бащата и синът внезапно скочиха срещу Карън с такива изражения на лицата, че... Дори тя, която до момента почти хладнокръвно наблюдаваше всичко, не издържа, скочи и хукна към изхода...
Бранън бе като смазан, но Дилън, Хъдзън и индиецът бързо се впуснаха след нея, а полицаят насочи пистолет към главата й, принуждавайки да замръзне на място. Тя се обърна примирено, тръгна покорно към него с вдигнати ръце и миг, преди да й бъдат надянати белезници, с ловко движение извади своя, опирайки го светкавично в челото на ченгето. Елен извика и припадна от ужас...
Само навременната реакция на Дил предотврати по-сериозен инцидент, той се хвърли върху нея като пантера, събаряйки едновременно двамата /арестуващият и арестуваната/, изби оръжието й, а куршумът се вряза в стената.
- Е, мисля, че с това, дамата напълно доказа вината си – победоносно обяви Хъздън, а на Сурач се падна "честта" да я закопчае, докато униформеният още бе леко замаян от внезапната схватка.
- Почувствах се за момент като истинско ченге – усмихна се наивно индиецът.
- Дай, момче, аз поемам оттук – окопити се униформеният.
- Плаках на гроба "ти" – обърна се укорително Карън към доведения си син.
- Трогнат съм – вметна той саркастично. – Във Франция нямаше ден, в който да не съм плакал безгласно... за татко.
- Нима? – учуди се Бранън, а детективът си даде сметка, че колкото и да не са били близки, баща и син се обичаха неимоверно много, по свой начин...
- Едно не разбирам – рече Уенъм, докато се опитваше да свести дъщеря си. – Карън и Дилън са били отявлени врагове /въпреки, че само те са го знаели/, как той я е склонил да дойде в гората с документите?
- Ами, това е доста странно, но... – сбърчи чело детективът. – Боундър ми бе описан като "убиец, човек, който заплашва, всява страх" и всякакви други неща... Ала не и като любовчия... Някак не пасваше с образа му дотук... Изведнъж насила целува прислужницата, която тайно от господаря си ходи със сина му /тайно от бащата, но едва ли от мащехата/... Какво, или кой е накарал счетоводителят да стори това?... Кой е имал такава власт върху него?... Ясно е кой, но защо?... Единственото ми обяснение е, че Беатрис е имала слабост... Дълбоко в себе си е била влюбена в доведения си син... Била е готова дори да избяга с него, поднасяйки му на тепсия документите за бащините имоти. На това е подучил счетоводителят Дилън... И той, в отчаянието си, изиграл малък театър... по телефона... Вече се убедихме, че го бива за актьор, не е ли тъй?
- Ясно – смънка тъстът...
- Е, горе-долу колко ще лежа? – поинтересува се делово Дилън, бършейки окървавения си нос /при падането леко се бе наранил, до дясното му око се аленееше тъничка рана/.
- Къде ще лежиш, бе – смъмри го полицаят. – Налягай си парцалите, погрижи се за имението и направи баща си и Елен щастливи. За глупостите ти ще... си затворя очите.
- За баща ми не знам, но Елен ще бъде щастлива единствено със Саймън Радклив.
- Нима? – прошепна обнадеждено бащата на споменатия, леко посвестил се от шока /поради срамежливостта на сина си и липсата му на интерес към тукашните момичета, вече се опасяваше, че последният никога няма да се ожени/.
- Да, сър, както и той с нея... Да приключим с театрите, а? – усмихна се уморено Дилън на тъста си.
- Колкото до мен, аз бих бил щастлив да те наритам едно хубавичко, ама... – Бранън не се сдържа, стисна го силно в прегръдките си и заплака от мъка, изтощение и... радост...
Откъм коридора се чу шум. Някой се опитваше да попречи на Нери да влезе в салона, обаче прислужницата бе изключително напориста.
- Дилън Ларсън – прокънтя тънкият й глас от вратата, – ще те убия, как можа да причиниш това на баща си, съпругата си и… всички нас?
Младежът застина за миг изумен, после... чаровно и малко сконфузено се усмихна…
- Не знаеш какво ми беше? – тихо сподели той. – Мислех, че най-доброто решение би било, да се махна... Татко ме критикуваше за всичко – от музиката, която слушах, през литературата, която четях, та до дрехите, с които се носех... Реших, че ще е по-лесно, ако се отърве от мен...
- Защото си идиот! – "мило" рече родителят му и го прегърна с все сила, стискайки с обич отслабналите му рамене – Добре, слушай си тази дивашка какафония от крясъци, която наричаш музика, обличай се както си искаш, чети тези отвратителни фантасмагории, ако щеш се ожени за Нури /или Нери беше/, но никога повече не ми причинявай това...
/край/
